Грация, селянка на около двадесет и девет години, сляпа по рождение, посещава понякога манастирския параклис. Един ден Отец Пио неочаквано я пита дали иска да прогледне, а тя: “Искам, разбира се, стига това да не ми даде повод за грях”. “Добре, ще оздравееш”, казва той и я изпраща при жената на много добър очен лекар. Той обаче, като я преглежда, казва на жена си: “Нищо не може да се направи за това момиче. Ако Отец Пио иска да направи чудо, нека я изцери, аз съм принуден да я върна обратно, без да я оперирам”. Но жена му настоява: “След като Отец Пио я е пратил при теб, опитай поне да оперираш само едното око”. Лекарят склонява, оперира първо едното, после другото око и двете оздравяват напълно. На връщане в Сан Джовани Ротондо Грация се завтича към манастира и се хвърля в краката на Отец Пио. Изправен, той остава известно време в мълчание, после й казва да стане. “Благословете ме, Отче, благословете ме”, моли тя. Той прави върху нея знака на кръста, а Грация лежи в очакване. Когато била още сляпа, отецът я благославял, поставяйки ръцете си на челото й. “Благословете ме, отче, благославете ме”, повтаря младата жена с известно отчаяние. “Ама ти какво искаш?”, отвръща отецът, “Да те благословя с цяло ведро вода?”

Една жена разказва: “През 1947 г. бях на тридесет и осем години и боледувах от рак в червата, установен с рентгенография. Решиха да ме оперират. Преди да вляза в болница, исках да отида в Сан Джовани Ротондо при отец Пио. С мен дойдоха моят мъж, дъщеря ми и една нейна приятелка. Силно желаех да се изповядам на отеца, за да му споделя за моя проблем, но не успях, защото в един момент отец Пио беше излязал от изповедалнята, за да отиде някъде. Бях огорчена и заплаках заради несъстоялата се среща. Моят мъж разказа на друг брат причината за нашето поклонничество. Той се трогна от моето положение и обеща да говори с отец Пио. Не след дълго бях повикана в двора на манастира. Въпреки многото хора, от които бях заобиколена, отецът се приближи направо към мен. Попита ме за причината на моето нескрито безпокойство и насърчително ме увери, че се намирам в добри ръце и че ще моли Бог за мен. С учудване разбрах, че никой не беше му говорил нито за хирурга, който ще ме оперира, нито за мен. При все това със спокойствие и упование се подложих на операцията. Хирургът пръв стана свидетел на чудото. Защото от тумора нямаше и следа и се оказа, че трябва да ме оперира от апендицит. Невярващ в Бога до този момент, лекарят получи дара на вярата и накара да поставят разпятия във всички стаи на клиниката. След последвалото бързо оздравяване отидох отново в Сан Джовани Ротондо и видях отец Пио, който отиваше към сакристията. Изведнъж спря, обърна се към мен и с усмивка ми каза: “Видя ли, че съм прав? Ето че пак си тук”. Протегна ми ръката си и аз развълнувано я целунах.

Един мъж разказва: “От известно време ми се беше подуло лявото коляно и ме болеше силно. Лекарят ми беше казал, че ще последват усложнения, и ми беше предписал лечение с много инжекции. Донякъде разтревожен, реших да отида при отец Пио, преди да започна лечението. След изповед му разказах за моето коляно и поисках да се помоли за мен. Късно следобед, тъкмо се готвех да си тръгвам и болката неочаквано изчезна. Погледнах си коляното – не беше подуто, беше досущ като дясното. Втурнах се обратно към отец Пио да му благодаря. А той: “Не на мен, а на Господа благодари”. После се усмихна и добави: “Кажи на твоя лекар, че може и сам да постави инжекциите”.

Една жена разказва: “През 1952 г. прекарах нормална бременност, но при раждането възникнаха усложнения. Наложи се да извадят от мен сина ми с форцепс и затова ми направиха кръвопреливане. Въпреки предприетите спешни действия не успяха да установят кръвната ми група. Беше нулева, а ми преляха кръв от група А. Последиците бяха изключително тежки: силна треска, гърчове, белодробна емболия, флебит на долните прешлени, сепсис. Повикаха енорийския свещеник, за да ми даде последно причастие. Приех Светото причастие, но трябваше да ми донесат и малко вода. Близките ми излязоха от стаята заедно със свещеника и аз останах сама. Тогава изведнъж ми се яви отец Пио, показа ми изранените си ръце и ми каза: “Аз съм отец Пио. Няма да умреш. Кажи веднъж Отче наш и след един ден ще можеш да дойдеш при мен да ме видиш”. Аз, която умирах, се надигнах и седнах. Когато моите роднини се върнаха, им разказах за видението си и ги поканих да кажем заедно молитвата, на която ни научи Исус. Помолихме се. Веднага след това се почувствах по-добре. Повикаха всички лекари, те дойдоха бързо и като научиха в какво положение съм била, бяха единодушни, че става дума за чудо. След няколко месеца отидох в Сан Джовани Ротондо да благодаря на отец Пио. Като го видях, той ми подаде ръката си, за да я целуна. Докато му изказвах благодарността си, усетих силно ухание на виолетки. “Ти изживя чудо”, ми каза отец Пио, “но не бива да благодариш на мен. Светото Сърце Исусово ми поръча да те избавя, защото си благочестива и участваш в набожността през първите девет петъци на месеца”.

“През 1953 г. – разказва една жена – заради болки в корема си направих рентгенография и тя показа, че състоянието ми е много сериозно и налага спешна хирургична намеса. Моя приятелка, на която разказах за проблема си, ме посъветва да пиша на отец Пио, за да ми помогне и да се помоли за мен. Получих отговор: отецът ми предлагаше да “отида в болница”. Той ще се моли за мен. Отидох в болницанта. Същите лекари, които преди бяха направили тревожната диагноза, като чуха уверенията на хирурга, трябваше с удивление да се съгласят, че “вече нищо ми няма”. От четиридесет години не преставам да благодаря на отец Пио и препоръчвам на всички да се обръщат с доверие към този светец, който не може на никого да откаже своето могъщо застъпничество.”

Един образован мъж, атеист и материалист, се ползва с голяма известност в Пулия заради своите убеждения против вярата, които горещо проповядва. Жена му е набожна, но той й е забранил твърдо да посещава църква и да говори на синовете им за Бога. През 1950 г. той се разболява. Лекарската диагноза е ужасяваща: “един тумор в мозъка и втори тумор в областта зад дясното око”. Никаква надежда за излечение. Ето неговият собствен разказ: “Бях приет в болницата в Бари. Изпитвах силен страх от болката и от смъртта. Именно този страх породи в душата ми желание да се обърна към Бога, нещо, което не бях правил от дете. От Бари бях преместен в Милано, за да се опитат да ми спасят живота с операция. Лекарят, който ме посети, ми каза, че операцията ще бъде изключително сложна и затова шансът за успех е минимален. Една нощ в Милано видях насън отец Пио. Приближи се, докосна главата ми и го чух да казва: “Ще видиш, че ще оздравееш”. На сутринта се почуствах по-добре. Лекарите бяха удивени от ненадейното му подобрение, но не отмениха операцията. А аз, изплашен, малко преди да ме вкарат в операционната, избягах от болницата и отидох у родителите си в Милано, където се намираше и жена ми. След няколко дни обаче болките се върнаха и тъй като станаха нетърпими, се върнах в болницата. Във възмущението си лекарите първо не искаха да се грижат повече за мен, после професионалната им съвест взе превес. Но преди да ме оперират, сметнаха за необходимо да ми направят някои изследвания. Резултатите от тях предизвикаха всеобщо изумление, защото от туморите нямаше и следа. Аз изпитах не по-малко удивление, но не толкова от думите на лекарите, а защото по време на изследванията усетих силен мирис на виолетки и разбрах, че това е знак за присъствието на отец Пио. Преди да изляза от болницата, исках да платя на лекаря. “Нищо не ми дължите – отвърна ми той – защото нищо не съм направил за вашето оздравяване”. Като се върнах у дома, с жена ми искахме да отидем в Сан Джовани Ротондо, за да благодарим на отец Пио. Бях убеден, че излечението ми се дължи на него. Но когато влязах в църквата на манастира Санта Мария делле Грацие, ме обхванаха силни болки и изгубих съзнание. Двама мъже ме пренесоха до изповедалнята на отец Пио. Съвзех се. Щом го съзрях, му казах: “Имам петима сина и съм много болен, спасете ме, отче, спасете живота ми”. “Аз не съм Бог – отвърна – нито Исус Христос, аз съм свещеник като всички други, а може би и по-малко. Не аз правя чудеса”. “Моля ви, отче, спасете ме”, проплаках аз. Отец Пио остана за малко в мълчание. Вдигна очи към небето и видях устните му да мълвят молитва. В този момент почувствах отново силно ухание на виолетки. Отец Пио каза: “Иди си у дома и се моли. Аз ще се моля за теб. Ще оздравееш”. Върнах се у дома и оттогава болките изчезнаха.”

Един мъж разказва: “В далечната 1950 г. моята тъща беше приета в болница за операция на лявата гърда. Обаче раковото образувание се оказа злокачествено. След няколко месеца се наложи нова хоспитализация, нова операция, този път на дясната гърда. Предвид развитието на болестта лекарите даваха на болната ми тъща не повече от четири месеца живот. Някой в Милано ми спомена за отец Пио и за чудесата, които се приписваха на неговото застъпничество. Веднага тръгнах за Сан Джовани Ротондо. Изчаках реда си за изповед и след като влязах, поисках от отеца благодат за излечение на майката на жена ми. Отец Пио въздъхна продължително и каза: “Да се помолим, да се помолим всички. Ще оздравее!”. Така и стана. След операцията тъща ми се възстанови и отиде лично да благодари на отеца, а той, усмихвайки се, й каза: “Иди си с мир, дъще! Иди си с мир!” Вместо няколкото месеца, които й даваха лекарите, моята тъща живя още деветнадесет години, през които у нея и у нас растеше набожната признателност към отец Пио.”

Друго излечение, приписвано на отец Пио и смятано за чудо с непреходно значение, се случва на един тосканец, бивш железар, починал през 1983 г., на седемдесет години. “Аз съм живо предизвикателство за физическите закони”, повтаряше той. През 1945 г. живее в провинция Сиена. Женен е и има малък син. Работи като пазач на електрическите съоръжения по една железопътна линия. В утринта на 21 май, докато кара мотоциклета си на път за работа, катастрофира с камион. Пристига в болницата полумъртъв. Лекарите откриват фрактура на черепа, фрактура в областта на лявата вежда, спукване на лявото тъпанче, фрактура на няколко ребра и пет фрактури на левия крак. Няколко дни се намира на границата между живота и смъртта, после го обявяват извън опасност. Възстановяването е продължително, но успешно, освен за крака. Толкова е скъсен, че лекарите не успяват да го наместят. Човекът се мести от болница в болница. “ Възстанових се в Ортопедичната клиника на Сиена, където останах на лечение година и половина. После постъпих в Ацоли в Болоня. След първите операции фрактурите на бедрената кост частично оздравяха, но заради поредица от усложнения кракът остана напълно парализиран. Лекарите го наричаха “анхилоза фиброза на лявото коляно” и не успяваха да ме излекуват. Освен това раните от множеството операции не зарастваха. След като всички опити да бъде огънат крака завършиха с неуспех, лекарите от Ортопедичната клиника решиха да опитат “насилствено прегъване на коляното под апарата на Цупингер в пълна упойка”. Но мускулните връзки и влакна, които блокираха ставата, бяха толкова устойчиви, че и тази операция беше безуспешна. Така по горещо настояване на лекарите се наложи да бъде счупена отново бедрената кост и да остана още два месеца с гипсиран крак. В началото на 1948 г. бях изписан от Ортопедичната клиника на Сиена и обявен за неизлечимо болен. Трябваше да остана с парализиран крак до края на дните си. Бях на тридесет и пет години и не исках да се примиря. Затова реших да опитам и при други специалисти, но тъй като изгледите за успех се оказаха нищожни, нямах желание да се подлагам на други операции. Паднах духом и се озлобих като скот. Не исках никого да виждам. Не исках повече да живея. Излях цялата си горчилка върху жена ми, която се опитваше да ми вдъхне смелост  За да се придвижвам, си взех патерици, но не можех да измина повече от няколко метра, защото кракът ми, освен парализиран, беше осеян с кървящи рани и ме болеше кански. Исках да се справя сам, падах. Крещях с животинска ярост срещу Бога и срещу целия свят. Жена ми беше вярваща, аз – не. Тя ходеше на църква, а аз я упреквах. Богохулствах, за да я дразня, а тя плачеше. Един ден в нашата енория дойде един монах, за да изнесе лекция. Като узнал за моя случай, поискал да поговори с жена ми, за да я насърчи: “Защо не заведе своя съпруг в Сан Джовани Ротондо при отец Пио, капуцин, който върши чудеса?” Моята жена ми предаде тези думи с голяма надежда, но аз се разсмях злобно и започнах да богохулствам, да ругая и срещу отец Пио. Жена ми не искаше да изостави тази възможност и писа неведнъж на монаха, но не получи отговор. Сетне наново взе да ми говори и да ме моли да я послушам. Моето положение ставаше от лошо по-лошо. Дадох си сметка, че за мен животът бе свършил. Обзе ме пълно отчаяние. Към края на годината се посъвзех. “Добре – казах на жена си – нека пробваме”. Пътуването беше драматично. Във влака лежах на носилка, а при качване и слизане от него болките бяха ужасни. Първата спирка беше в Рим, втората във Фоджа. За Сан Джовани Ротондо имаше само един влак, който тръгваше едва на сутринта. Решихме да прекараме нощта в един пансион. Докато едва-едва се придвижвах с патериците, паднах в една локва и се ударих зле. Помогнаха ми служители от гарата, които, като разбраха, че съм техен колега, ми предоставиха една стая в станцията, където прекарах нощта. На сутринта аз, синът ми и съпругата ми взехме влака за Сан Джовани Ротондо. Спирката на влака се намираше на около два километра от параклиса на капуцините. Улиците не бяха асфалтирани. Не знам как успях да се добера до църквата. Едва влязъл, се свляках в полусъзнание на една пейка. Не бях виждал снимка на отец Пио и затова не можех да го разпозная. В църквата имаше няколко капуцини. До мен стоеше свещеник, който изповядваше жени. Перденцето, което трябваше да закрива изповедника, беше дръпнато. Отчето беше свел поглед и държеше ръцете си в ръкавите на робата си. Когато протегна дясната си ръка, за да даде опрощение, забелязах, че носи ръкавици. “А вие” – обърна се към мен. В този момент отец Пио вдигна очи и се вгледа в мен за кратко. Под този поглед тялото ми се разтрепери, все едно ме беше разтърсил силен електрически ток. След няколко минути отецът излезе от изповедалнята и си отиде. В четири часа следобед бяхме пак в църквата. Синът ми ме съпроводи до сакристията. Отец Пио вече беше там и изповядваше. Имаше няколко човека преди мен. След около четвърт час дойде и моят ред. Подпирайки се на патериците, се приближих до монаха. Тъкмо понечих да кажа нещо, но той не ми даде възможност. Започна да говори и описа съвсем точно живота ми, качествата ми, действията ми. Бях направо запленен от думите му и забравих за крака си. Когато отецът вдигна ръка, за да ме опрости, почувствах как тялото ми се разтресе също така страшно, както и сутринта. Неусетно коленичих и се прекръстих. Сетне, все така забравил за крака си, се изправих, взех си патериците и се отдалечих с равен ход. Правех това без никакво затруднение. Жена ми, която беше в църквата, ме видя да се приближавам с патериците в ръка, но и тя нищо не забеляза. Само ми каза: “Колко ведро е лицето ти!” Спряхме да се помолим малко, после се запътихме към изхода. Едва тогава моята съпруга си даде сметка за това, което бе станало: “Джузепе, ама ти ходиш!”. Аз спрях и напълно вцепенен забелязах патериците в ръката си: “Наистина, ходя и не чувствам никаква болка”. “Тате” – дотича и синът ми – “там при отеца ти беше коленичил”. Аз можех да се движа съвсем непринудено, без никаква болка или трудност. Вдигнах си крачолите и погледнах краката си: всички рани, които допреди малко ме боляха и кървяха, бяха зараснали. Виждаха се само напълно сухи белези. “Наистина се излекувах!” – извиках към жена си и се разплаках. Завръщането ми у дома приличаше на триумфален марш. Където и да отидех, разказвах какво ми се беше случило. Посетих и Ортопедичната клиника в Сиена. Лекарите се стъписаха. Първо, като ме видяха да ходя. А после, защото на рентгеновата снимка кракът ми изглеждаше същият. Анхилозата фиброза на лявото коляно си беше все там, така че изобщо не би трябвало да мога да ходя. Моят случай беше представен и на един лекарски конгрес в Рим. Бях посещаван от всякакви именити специалисти от страната и чужбина, и всички оставаха удивени.