Една вечер отец Пио се намира в гостната на първия етаж на манастира. Сам е и тъкмо ляга на едно походно легло, когато внезапно някакъв мъж в черно наметало се появява пред него. Изненадан, Отец Пио се изправя и го пита кой е и какво иска. Непознатият отвръща, че е душа от Чистилището. “Аз съм Пиетро ди Мауро. Загинах при пожара през септемри 1908 г. в този манастир. След отчуждаването на църковното имущество манастирът беше превърнат в приют за стари хора. Споминах се, докато спях на сламения си дюшек тук в тази стая. Идвам от Чистилището. Бог ми дари благодатта да дойда при теб и да те помоля да ме споменеш в литургията утре сутрин. Благодарение на една литургия аз ще вляза в Рая.” Отец Пио му обещава да го спомене….но ето собствените му думи: “Исках да го придружа до входната врата. Разбрах, че съм говорил с умрял човек, едва когато излязохме на двора и човекът до мен изведнъж изчезна. Трябва да си призная, че като се връщах, бях уплашен. Отец Каскаленда, игумен на манастира, забеляза моята нервност, след като му обясних какво се бе случило и го помолих да отслужа литургия за покойния.” Няколко дни по-късно отец Паолино иска да провери достоверността на случката. Отива до регистъра на Сан Джовани Ротондо и иска разрешение за справка относно починалите през 1908 г.. Историята на отец Пио се оказва действителна. В регистъра открива името и причината за смъртта: “На 18 септемри 1908 г. при пожара в приюта почина Пиетро ди Мауро.”

Госпожица Клеониче Моркалди от Сан Джовани Ротондо е една от духовните дъщери на отец Пио. Майка й вече не е между живите. Месец след нейната смърт отец Пио я изповядва и после й казва: “Тази сутрин твоята майка отиде в Рая, видях я, докато отслужвах Светата Литургия.”

Отец Пио разказва следната история на отец Анастасио: “Една вечер, докато бях сам, за да се моля в помещението на хора, чух шумоленето на дреха и забелязах млад монах до Големия олтар. Доколкото можеше да се види, той бършеше праха от свещника и подреждаше вазите за цветя. Помислих си, че е отец Леоне и като стана време за вечеря, се приближих до него и му казах: “Отче Леоне, отивайте на вечеря, сега не е време за почистване и подреждане на олтара.” Но глас, който не беше неговият, ми отговори: “Аз не съм отец Леоне.” “Кой сте вие?” – попитах. – “Ваш брат, бях послушник тук. По време на новициата ми имах за задача да се грижа за чистотата на олтара. За жалост често не отдавах дължимото уважение на Исус, когато минавах пред него. Заради това сериозно лекомислие съм още в Чистилището. Сега Бог със своята безкрайна благост ме изпрати тук, защото благодарение на Вас мога да вляза в Рая. Погрижете се за мен.” Вярвах, че трябва да бъда щедър с тази страдаща душа и възкликнах: “Ще бъдеш в Рая утре сутрин, когато отслужа Светата Литургия.” Душата обаче изкрещя: “Нямате милост!”, заплака и изчезна. Това оплакване ме жегна право в сърцето, ще го помня цял живот. Нищо не ми пречеше да я изпратя веднага в Рая, но я осъдих на още една нощ в Чистилището.”

Писмо до отец Агостино, 7 април 1913 г., “Скъпи отче, в петък сутринта още не бях станал от леглото и ме посети Исус. Имаше смътни и неясни очертания. Показа ми голяма тълпа от свещеници, сред които мнозина бяха висши духовници. Едни отслужваха, други слагаха светите одежди, трети ги сваляха. Когато видях Исус в това състояние, страдах много и исках да го попитам защо се измъчва така. Вместо отговор Той насочи поглед към тези свещеници. Гледката го натъжаваше дълбоко и скоро забелязах с ужас, че две сълзи се стекоха по лицето му. Отдалечи се от тълпата свещеници и с изписано на лицето омерзение заплака: “Касапи!” Тогава ми каза: “Дете мое, не мисли, че моите страсти продължиха само три часа, не; те ще траят до края на света, заради душите, които обичам. В предсмъртните си страдания, дете мое, никой не може да спи. Духът ми продължава да търси дори и капка човешко милосърдие, но ме оставят самотен под тежестта на безразличието. Неблагодарността и сънят на божиите служители правят страстите ми много по-тежки. Дават лош отговор на любовта ми! Още по-голяма болка за мен е, че тяхното безразличие и неверие е примесено с презрение. Колко пъти гневът ми щеше да ги порази, но бях възпиран от ангелите и любящите ме души….Пиши на твоя наставник и му предай каквото видя и чу от мен тази сутрин. Кажи му да покаже твоето писмо на областния настоятел….” Исус продължи да говори, но никога не бих могъл да кажа какви точно бяха думите му….” (Отец Пио от Пиетрелчина: Писма 1 /1910-1922 г./, съставителство Melchiorre da Pobladura e Alessandro da Ripabottoni, издание “Padre Pio da Pietrelcina” Convento S. Maria delle Grazie San Giovanni Rotondo – FG)

Писмо до отец Агостино, 13 февруари 1913 г. : “Не се тревожи, ще ти причиня страдание, но ще ти дам и сила” – откри ми Исус – “Желая душата ти да получи очистване в изпитанието на скритите ежедневни страдания; не се плаши, ако позволя Дяволът и светът да те измъчват, защото никой не ще спечели срещу хората, които страдат под кръста заради моята любов и които съм решил да пазя.” Отец Пио от Пиетрелчина, Писма 1 /1910-1922 г./, съставителство Melchiorre da Pobladura e Alessandro da Ripabottoni, издание “Padre Pio da Pietrelcina” Convento S. Maria delle Grazie San Giovanni Rotondo – FG)

Писмо до отец Агостино, 18 ноември 1912 г. : “….Нека Исус, Неговата скъпа Майка, Ангелът-Хранител и другите ме подкрепят, като не забравят да ми напомнят, че жертва като мен трябва да изгуби всичката си кръв”. (Отец Пио от Пиетрелчина, Писма 1 /1910-1922 г./, съставителство Melchiorre da Pobladura e Alessandro da Ripabottoni, издание “Padre Pio da Pietrelcina” Convento S. Maria delle Grazie San Giovanni Rotondo – FG)

Писмо до отец Агостино, 12 март 1913 г. : “….Отче мой, чуй оплакванията на нашия сладък Исус: “Любовта ми към човека намира отплата в толкова много неблагодарност! Хората щяха да ме обиждат по-малко, ако ги обичах по-малко. Моят Отец не желае да ги понася повече. Аз бих престанал да ги обичам, но….(тук Исус замълча, като личеше, че е разстроен) но сърцето ми е създадено да люби! Малодушните и слабохарактерните не се и опитват да преодоляват изкушенията, по-скоро се наслаждават на своите неправди. Душите, които любя, подложени на изпитания, все по-малко ме търсят. Немощните души се поддават на унинието и отчаянието. Силните се отпускат и все повече отслабват. Нощем и сутрин ме оставят сам в църквата. Не ги е грижа за тайнството на олтара; не говорят повече за подобно тайнство на любовта; и дори да говорят, правят го с огромно безразличие и студенина. Сърцето ми бе забравено; никой не се интересува от любовта ми; постоянно съм натъжен. Домът ми стана театър за постановки на много и различни хора; дори и моите свещенослужители не са по-различни, те, които винаги съм пазил грижливо и съм обичал като зеницата на окото си; те би трябвало да утешат сърцето ми, тъй преизпълнено с огорчение; би трябвало да ми помагат за изкуплението на душите вместо….Кой ще повярва? Получавам неблагодарност и от тях. Виждам, синко, че много от тях….(тук Той спря, защото хлипаше) под лицемерна привидност ми изневеряват, като дават светотатствени причастия и потъпкват светлината и силата, която непрекъснато им давам….” (Отец Пио от Пиетрелчина, Писма 1 /1910-1922 г./, съставителство Melchiorre da Pobladura e Alessandro da Ripabottoni, издание “Padre Pio da Pietrelcina” Convento S.Maria delle Grazie San Giovanni Rotondo – FG)